Здравейте, оставям линк към моя нов сайт, ще се радвам да се видим там

http://www.petyasimeonova.com/

 

Линк към моя нов сайт

http://www.petyasimeonova.com/

Време за мен…

 

Нов Безплатен Уебинар

Поради големият интерес и многото писма, които продължавам да получавам, след първият безплатен уебинар свързан с паническото разстройство и паник атаките, направих нов безплатен уебинар с въпроси и отговори, за да добият още повече хора яснота какво и защо им се случва..

Можете да гледате уебинара директно на този линк:

https://app.webinarjam.net/replay/2177/1ee89f4183/0/1i120859494sc

 

Предоставям линк към моя безплатен уебинар на тема паника и панически атаки, който може да гледате свободно, ако имате подобен проблем..
В направата на слайдовете съм използвала мои лични авторски материали, информация от Интернет и от статия на моя колега Орлин Баев..
Надявам се уебинарът да ви е полезен..

Моя безплатен уебинар „Паническа атака-а сега накъде?“

Травма и справяне с болката след аборт

Преди време работех с жена, загубила бебето си във втория месец от своята бременност.

Беше станал, така наречения мисед аборт, тоест, плодът беше спрял да се развива, въпреки първоначално добрите показатели.

Наложилото се бързо отстраняване, шокът от внезапната промяна, болката и последвалите самообвинеия, дали пък не го е предизвикала по някакъв начин, се бяха задълбочили с времето и се бяха превърнали в натрапчиви мисли.

Бяха се появили физически симптоми в различни части на тялото и въпреки това, тя по никакъв начин не свързваше случилото се тогава с положението си в момента.

Жената сподели, че никога не разговаря за загубата с партньорът си, но не е спирала да мисли и да страда.

Много често близките хора, както и самите лекари, съветват да се гледа напред, да се забрави случилото се, че такива неща стават и прочие фрази, които уж би трябвало да ни успокоят..

Проблемът е, че по този начин не се оставя шанс на жената, да изживее пълноценно загубата и да премине спокойно през всички етапи на оздравителният период.

Излиза, че чувствата и в онзи момент, са нещо не особено значимо, няма какво толкова да се говори по темата, защото животът тече, има и по-страшни неща..

Сигурно има, но държейки се така, ние тотално отхвърляме и не зачитаме сегашното положение, моментът тук и сега..

Става замитане на чувства и болка, на гняв и разочарование, на сълзи „под килима“, но нищо в този свят не се изтрива и не се губи, то просто се трансформира..

След това работих с още жени, които ми споделяха същото, че са опитали всячески да се върнат към задълженията си, все едно нищо не се е случило, но вътре в тях е имало огромна рана, тайно са плакали и са се чувствали неразбрани и сами..

Това е продължавало с години..

Обикновенно за тези неродени деца не се говори, не се споменава, те са като призраци..

Но тялото помни, душата помни и след време го заявяват, по свой си начин, например с депресия, болест, травма или друго, дошло сякаш от нищото..

Системата, семейната система е била нарушена и търси баланс и признаване.

Какво имам предвид.

Не може да се правим, че нещо, което се Е случило, не е било.

За болките, за случките в живота, за загубите, особено, когато са били тежки, болезнени и драматични, е необходимо да се говори..

Това е началото на изцелението и възстановяването на баланса в семейната система и душите ни.

Когато сме загубили бебе, независимо в кой стадий на бременността, трябва ясно и категорично да му дадем правото да бъде, да говорим за него, да му признаем правото на съществуване.

То е част от семейната система.

Много е важно, жените да си разрешат да страдат, да преживеят своята мъка, толкова, колко е нужно.

Прескачането на етапи, опитите да изглеждаме силни, могат да са само с временен ефект и той е със силно отрицателен за здравето знак.

В този случай, подкрепата на мъжът до нас е наистина много ценна, той затова е партньор, а не просто наблюдател..

Жени, моля ви, говорете, търсете помощ и подкрепа, ние имаме пълно право да се погрижим цялостно за здравето си, както във физически, така и в психичен аспект.

Само когато ги обгрижим поравно, можем да сме здрави!

Защо бягаме в обратна посока?

След дълги години работа с хора, забелязвам как сме напълно убедени, че знаем, кое е най-доброто за нас и то почти никога не съвпада с това, което имаме в момента..

Когато тръгваме към нещо, било то промяна, подобрение на  здравето или някое желание, нека не изхождаме от позиция на „бягащ“..

Изрази, като “ искам да избягам от..“, „не ми харесва, еди какво си..“, „искам болката да спре..“, само заявяват и показват, че ние не уважаваме своето моментно състояние, респективно Вселената, Бог, Създателя, както искате го наречете..

Когато „нещо“ е дошло при нас, то има своето значение, време и място и никога, ама никога не е случайно..

Защо си мислим, че с нашето ограничено съзнание и виждане на картината, все едно сме на първият етаж, знаем кое е по-, че и най-подходящо за нас в случая?

Има разлика да погледнеш едно и също нещо от първият  и от последния 12 етаж и различното е, че в единя случай виждаш непосредствено под носът си, а в другия, цялата обща картина с всички детайли..

И ще го променим ли, показвайки недоволство и неуважение, към собствената си душа, имайки предвид как сами сме го довели в живота си с действията, постъпките и мислите си до сега?

Всяко нещо, което съществува в живота просто Е!

Ако непрекъснато бягаме или се правим, че не съществува, единствено усилваме присъствието му..

Преминаване на следващ етап става от позицията на признаване, приемане, благодарност и желание за развитие.

Не става с бягане, отричане и искания за промяна тук и сега, веднага и на всяка цена!

Трябва да се научим да уважаваме болката си, не да бягаме от нея..

Когато тя свърши своята работа, отпада по естествен път, но не по-рано..

Затова толкова често има „неуспешни“  лечения, премествания, уж за добро, а после тотално разочарование, стартиране на нови проекти с голямо желание, а после фалит..

Зaщото се започват с идеята „на всяка цена трябва..“ или „за да избягам от..“ , болка, мъж, отношения, родители и т.н.

Необходимо е да търсим неутралната среда за всичко, ако стане добре, ако не стане – пак добре..

Без вкопчване и предварителни, често огромни и нереалистични очаквания..

Но първо нека дадем признание и място на събитията в живота си, без квалификации и етикети, уважавайки собствените си чувства, емоции и усещания, такива, каквито са именно в този миг..

Обратното е отричане на себе си  и води единствено до въртене в кръг..

Моята духовност не е по-духовна от твоята..

 

Духовност, извисеност, осъзнатост и прочие думи, срещаме все по-често в ежедневието си.

Много хора тръгват по този път, включително и аз с желание за себеразвитие, с желание да научиш нещо ново, да постигнеш онази лекота, вътрешен мир и спокойствие, за които сме чували..

И както всяко друго нещо в нашият дуален свят и тук има две страни..

Аз много често говоря за баланс и приемане и ще продължа, защото видях през себе си, какво става, когато залитнем само в една посока, пренебрегвайки друга своя част..

Започнах сериозно  с моите духовни търсения, щом се справих с паническото си разстройство и агорафобия, преди повече от десет години ..

Продължавам до ден днешен и вероятно ще е така, докато дишам.

Имаше дълги моменти в самото начало, когато ми се струваше, че не съм достатъчно извисена, че трябва да обърна по-голямо внимание на „духовната част“ от себе си и някък пренебрегвах физическата си същност..

Все не ми се струваше достатъчно  обаче, исках и очаквах нещо повече, без да знам какво точно..

Заредиха се учения, семинари, групи за развитие, медитации, безкрайни разговори с хора уж „разбрали“ вече, за какво иде реч..

Първите сигнали, че нещо куца, дойдоха с откритието, че совите май не са това, което са ( аз съм от поколението на  филма“ Туин Пийкс“), тоест нещо вътре в мен се бунтуваше, духовността да е това, което ми се представяше в много от случаите..

Съмненията се засилиха, когато забелязах, колко глинени са краката на някои от „учителите“ и огромното разминаване, между техните думи и действия на практика..

И дойде разочарованието, но с него и още по-силно желание да открия истината и за какво наистина става дума тук..

В някакъв момент установих, че имам непоносимост към месото, буквално ми се гадеше от него..

Това така чудесно се връзваше с всичко, което бях прочела, как месото е „тежка“ енергия, как влияе на телата ни, как ни заземява и ни пречи да сме физически пречистени, здрави и енергийно високи, че го спрях напълно и безапелационно..

Случайно съвпадение?

Едва ли..

Не докоснах месо под никаква форма през следващите 5 години, като поетапно изключвах от менюто си захар, кафе, сол, яйца, масло, сирене, кашкавал и т.н.

Списъкът се удължаваше непрекъснато..

Резултатът?

Все по-уморена, без тонус жена с усещане за „примка, около вратът“, гледаща „лошо“ всеки ядящ „мъртва плът“, около нея, четяща огромно количество литература, но само специализирана, медитираща и правеща упражнения по график, с огромно чувство за вина, ако го наруши или недай си Боже, хапне нещо „забранено“, изцяло посветена на това да живее и да се храни, по определен начин, духовен начин..

И крайно нещастна..

Какво се беше случило?

Аз просто бях забравила, къде е златната среда, бях тотално загубила баланса и връзката с тялото и душата си, спрях да слушам единственият човек, знаещ всичко за мен отвътре и отвън-АЗ!

С години пренебрегвах всички сигнали на горкото ми тялото, което всячески се стараеше да ме накара да се осъзная и да чуя душата си, чрез болки, травми и откровенни нещастия..

Залитах в крайностти и ту бях изцяло посветена на духът, ту се инквизирах телесно с поредната доза „правилни“ неща..

Докато не казах СТОП!

Бавно и на моменти болезнено, започнах да се връщам към себе си.

Осъзнах, че истинската духовност, не изисква „жертви“, че духовния човек, не се самобичува, не е нужно да медитира, покачен на връх в планината, че изобщо НЕ трябва да се откажа от всички удоволствия на физически свят или храна..

Дадох си сметка, че истински духовните хора, са топли и прекрасно земни, те се обичат и откровенно се радват на живота във всичките му проявления, ей така без причина и по препоръка..

Те се наслаждават еднакво, както на хубавата храна, така и на интересната книга, грижейки се едновременно за физическото и за нетленното си АЗ.

Че медитация може да бъде танц, а може да бъде и глътката ароматно кафе и няма нужда да става по график..

Установих, че тези хора, не натрапват тяхната духовност и разбирания на околните, не изискват, не налагат правила и ограничения, а заразяват с тих пример, а не показна демонстрация..

Уверих се, че и тук няма „правилно“ и „грешно“.

Който иска тръгва, върви, осъзнава, открива, експериментира, пада, става и продължава..

Защото моята духовност, не е по-духовна от твоята, просто сме на различни пътища..

 

 

 

Обикновено – Необикновено

„Желанието да бъдеш необикновен – това е много обикновено желание.

Да се отпуснеш и да бъдеш обикновен – ето това е наистина необикновено”

Ошо

Аз съм обикновен човек, ама съвсем при това..

Не владея до съвършенство нито едно нещо, не съм виртуоз в никое изкуство, не съм невиждана красавица, дето спира дъхът на всичко живо, не готвя така, че хората да се пристрастяват, правя аматьорски снимки, рисувам, но не шедьоври, пея – е, поне няма оглушали..

Аз съм обикновен човек..

В днешно време, когато повечето хора искат да са необикновени, да отстранят всички свои недостатъци, чрез операции, диети, тренировки, да са задължително лидери, първи във всичко, високо конкурентни, всекидневно и ежеминутно позитивни, нахъсени, надъхани, активни, продуктивни, енергични, живеещи на макс, на екс, за момента, тук, сега и даже утре..

Аз съм обикновен човек..

Във време, когато ежесекундно ни заливат снимки на  супер щастливи хора, успяли хора, свежи хора, влюбени хора, сексуални хора, обичащи себе си хора, осъзнати хора, просветлени хора, духовни хора..

Аз съм обикновен човек..

Оказа се, че не съм 24 часа пращяща от енергия, пия кафе, ям шоколадови торти и то по няколко парчета, имам тъжни моменти и такива в които съм гневна, плача, имам своите „грешки“, неуспехи, падам, ставам, не се усмихвам непрекъснато, дори посмявам, О, Боже мой, да не съм положително настроена всекидневно..

Аз съм обикновен човек..

И тогава разбрах, че точно това му е хубавото, че не се налага да покривам ничии критерии, очаквания, изисквания, желания..

Че съм добра, приемаща и прощаваща, към най-важният човек в живота ми – АЗ!

Няма драма, харесвам се и се обичам, ама точно такава, каквато съм..

Свободна!

Какво става, когато спрем да бъдем спонтанни?

„Когато промениш начина по който гледаш на нещата, нещата които гледаш се променят“

Уейн Дайър

 

 

 

Интересът ми към арт терапията и изкуството е от много години.

Помня още времето, когато свирех на цигулка, после включих пиано, обичам да рисувам, да танцувам, обожавам да пиша..

Винаги съм се възхищавала на творящите хора, на тези дето горят в нещата, които правят на заряда, блясъка и страстта, които носят и пръскат наоколо си..

Когато бях дете, тези ми дейности си бяха нещо естествено за мен, като дишането..

Не съм се замисляла, защо го правя и дали е перфектно, случваха се спонтанно и само защото ми носеха удоволствие..

След много години в които ги бях занемарила и се огледах, усетих как съм загубила вкус към живота, как лекотата ми е изчезнала и е настъпила сивота..

Около мен започнах да виждам много хора, правещи същото, гордеещи се че са „здраво стъпили на земята“, нямащи време за „глупости“, сериозни хора, защото „животът е труден, това не е шега“ или „не искам да изглеждам глупаво“ ,  „ще ми се смеят“ и любимото ми „минало ми е времето за тези неща“..

А колко пъти чувах „не ми е до това в момента“, „не му е сега времето“ и още и още..и още..

Познато, нали?

Стреснах се, нещо не беше наред, исках промяна, аз не си го представях така, не го помнех такъв този живот..

И полекичка започнах да опитвам, ей така, дребни опити, като да се смея с глас, а не да снишавам звукът, закривайки устата си с ръка, да карам отново колело, да се впусна в танц, както си ходя по улицата, докато слушам музика в слушалките,  да рисувам с пръсти, омазвайки се до ушите, да се люлея на детските люлки (..правя го наистина) и дори да скачам в локвите по време на дъжд, припомняйки си колко беше хубаво навремето..

И си спомних!

Спомних си усещането за лекота и радост, което ме изпълваше, защото душата помни, а ние така се опитваме да я заглушим..

Преди десет години започнах да уча арт терапия, до ден днешен имам този интерес, развивам го, търся начини да върна тази свобода, непринуденост и естественост у хората с които работя..

Терапия чрез изкуство може да бъде всичко, което ни зарежда и пали искрата..

Чудесно е, ако в някой се крие следващият Пикасо или Микеланджело, но не е задължително, за да извадим детските цветни моливи..

Толкова сме зрели, сериозни, бързащи, дисциплинирани, отговорни и..уморени..

Не се страхувайте да бъдете безотговорно, напълно и изцяло, като децата понякога..

А какви са те?

Щастливи!